Важна книга на Юлия Гипенрейтер за това как да общуваме с детето.

Юлия Гипенрейтер е професор от Московския държавен университет, доктор на психологическите науки и автор на учебници по психология.

„Възпитаването на едно дете в никакъв случай не е дресура. Родителите не съществуват, за да изработват у децата си условни рефлекси” – такава е основната мисъл в книгата.

 

За да расте детето и да се развива пълноценно, родителите трябва да го приемат безусловно. Повечето майки и бащи отговарят на това: „Как да го прегръщам, когато още не си е научил уроците? Първо дисциплината. Иначе ще го разглезя”. Важно е да се разбере, че на първо място идват добрите взаимоотношения и само върху тях може да се гради и дисциплина. Ето един пример. Представете си своя най-добър приятел. Как му се усмихвате, когато го срещнете, как му се радвате. Едва ли, когато се видите, веднага започвате да го критикувате, наставлявате и да му давате оценки. Защо тогава постъпвате така със собственото си дете?

Критиката.

От всеки процес на учене детето получава четири изгоди:

• Знания
• Трениране на умението да се учи
• Емоционален отпечатък (справих се/не се справих)
• Взаимоотношения с родителите

За детето първата и най-очевидна изгода – „получените знания” – е най-малко ценна. Често детето така се увлича от процеса, че започва да прави грешки! Опитайте се да не го критикувате. Просто проявете искрен интерес към заниманието му и тогава взаимното ви уважение и приемане ще се засили. Освен това възрастният не бива да се намесва, ако детето е заето с работата си и не моли за помощ. По този начин родителят съобщава: ти ще се справиш, имаш достатъчно сили за това. А това е невероятно важно за по-нататъшното развитие на вашето дете. След години то ще стане успешен възрастен човек, който ще вярва в себе си и в способностите си. Затова се запасете с търпение и мъдрост и помогнете на детето си да сформира адекватна самооценка. Семената на големите победи се засяват именно в детството.

Самостоятелността.

Детето чудесно може да се справи с определен брой задачи, които са по силите на малчуган на неговата възраст. Направете списък на такива задачи. Опитайте се никога да не се намесвате, когато то се занимава с тях. Може даже да го оставите насаме в стаята, защото детето ви не бива да се чувства като опитно зайче, което постоянно наблюдават. Присъствието ви може да предизвика у него страх от негативна оценка на заниманията му. По-късно ще отсеете особено досадните му грешки и в спокойна обстановка ще поговорите с него как бихте могли да ги поправите. Ако детето поиска помощ – помогнете му. Това правило е свързано с психологическия закон „зона на най-непосредствено развитие на детето”, открит от Л.С. Виготски.

Утре детето само ще прави това, което днес е правило с мама. И то точно затова, защото му е помагала майката.

Спомнете си как сте учили детето да кара велосипед. В началото се налага да правите почти всичко вместо него, да ръководите всяко негово действие, непрекъснато да го окуражавате и да му напомняте как правилно се кара колело. След известно време детето вече върти педалите и направлява кормилото, а за вас остава само лекичко да подкрепяте седалката на велосипеда. Накрая пускате детето, което вече отлично поддържа равновесие и самó управлява колелото.

Научете се да слушате детето си.

Нерядко проблемите на детето са свързани с неговите чувства. Всеки родител трябва да овладее техниката на активното слушане. По време на такива разговори непременно гледайте детето и не позволявайте на нищо да ви разсейва. Недейте да задавате въпроси – просто повтаряйте в утвърдителна форма онова, което току-що ви е казало детето. Правете пауза, преди да кажете нещо. В края на разказа му непременно обозначете какво е чувството на детето. Ето една примерна схема на диалог, подпомогнат от техниката за активно слушане:

– Повече няма да дружа с Борис!

– Не искаш повече да си приятел с него (повторение на чутото).

– Да, не искам!

– Обидил си му се (обозначаване на чувството).

По време на такива разговори детето започва да разбира по-добре самото себе си или възникналите затруднения с приятелите си и при това свиква леко и самостоятелно да решава своите проблеми. Не бива обаче да използвате техниката за активно слушане, за да подчините детето на собствената си воля. Тя е само начин да покажете, че го приемате безусловно.

Желателно е родителите да изразяват гласно чувствата си чрез „Аз-съобщения”, защото точно те позволяват на възрастния да изкаже своята гледна точка и преживяванията си, предизвикани от случващото се, докато детето, на базата на чутото, може да си направи изводи и да вземе самостоятелно решение.

Да поговорим за вредните навици на самите родители

Директивните заповеди от рода на „престани”, „измий”, „подреди” и „млъкни” не само не решават задачите, които поставяме на детето, но и водят до това, че то започва да се чувства обезправено и подчинено на чуждата воля. То разбира, че чувствата му не интересуват никого, че на вас не ви пука за тях. Децата бързо свикват с наказанията и ограниченията. Скоро заплахите ви ще престанат да действат, а отношенията ви съвсем ще охладнеят и между вас ще зейне непреодолима пропаст.

„Длъжна си да направиш…”, „трябва да бъдеш…” и други морализиращи фрази като тези предизвикват протести и чувство за вина, а детето усеща натиска на авторитета на възрастния. Логичните обосновки, забележки и доводи от рода на „време е вече да разбереш това” или „колко пъти съм ти казвала, че…” провокират у детето желанието да ви се озъби, да протестира, и в крайна сметка довеждат до психологическа глухота.

Точно такъв ефект имат и обидите, присмехът и иронията към детето. Това, че ще го наречете „глупачка”, „мързеливец”, „идиот” или „тъпанар” не го стимулира да се развива, а обратно – предизвиква обида и включва вътрешните му механизми за психологическа защита. Та нали, щом най-важният възрастен в живота на детето го унижава, обижда, обезценява или му се присмива, то доверието на малкия към останалите и към целия свят ще бъде подкопано.

С похвалите към детето също трябва да се внимава, защото в тях се съдържа оценка. По-добре акцентирайте върху чувствата и преживяванията си, предизвикани от случилото се: „Толкова се радвам, че ти…”, „Гордея се с теб…”, „Толкова ми стана приятно да видя, че ти…”, вместо „Браво” или „Умница”.

Как да разрешаваме конфликтите

Съществува една много добра и ефективна техника:

Вникнете в същността на конфликтната ситуация с помощта на активно слушане. Назовете желанието си с помощта на „Аз-съобщения”.

Заедно измислете варианти на решения.

Изберете този, който устройва всички.

След това решете какво ще правите и пристъпете към действия. Такива преговори отнемат известно време, но крясъците, споровете или скандалите със сигурност ще бъдат безполезни, да не говорим колко енергия ще ви загубят.

 

За дисциплината и послушанието ще научите повече от следващата статия.

Кой родител обаче не мечтае за послушно дете?!

По традиция на послушанието се обръща голямо внимание. Често пъти то даже е мерило за качеството на възпитанието. И, което е дори по-лошо, на това какъв родител сте! Но така ли е наистина?

В психотерапевтичната си практика аз нито веднъж не съм се сблъсквала със случай, в който родителите да са ми довели детето си с думите: „Вече не знаем какво да правим, детето ни е просто прекалено послушно”. Обикновено идват и казват: „Направете нещо с него (или нея). Изобщо не ни слуша”.

И въпреки че всички родители искат децата им да ги слушат безпрекословно, това не е норма, а по-скоро наопаки, говори за сериозни проблеми с детето. Нещо повече – пълното послушание води до сериозни последствия в бъдеще.

• Такова дете свиква да го ръководят и не проявява лична инициатива. В зряла възраст това води до неспособността му да заема ръководни постове, да бъде лидер и да управлява други хора. Поведенческият модел, в който всичко се решава вместо него, се укрепва и по-късно не му позволява да взема решения самостоятелно.

Какво да правим? Да оставяме на детето си право на избор. Може би грешен, но негов собствен. Да, зная, че това не е лесно. Нали ние, възрастните, знаем по-добре какво, кога и как трябва да се прави. Този опит обаче е много ценен за детето. Започнете с нещо малко – нека то самó реши какво да яде, на какво да си играе, какво да си облече… После започнете да разширявате спектъра на възможните избори. И не забравяйте да подкрепяте решенията му – детето трябва да разбере, че инициативата не се наказва.

• То става податливо на чуждо влияние. От тригодишна възраст детето вече напълно осъзнава своите потребности и желания. Започва да се учи да ги задоволява и отстоява. Точно в този период детето най-често отговаря с „не”. Ако отказът му се натъква на постоянен и безкомпромисен отпор от страна на възрастния, то просто се отучва да отстоява интересите и независимостта си. Днес от родителя, а по-късно и от околните. Прекалено послушните деца се затрудняват да казват „не”. Трудно им е да настояват за своето.

Какво да правим? Бъдете чувствителни към желанията и нуждите на детето си. Поощрявайте го да ги изразява. Уважавайте избора му, дори и той да не ви харесва. Разрешете на детето да бъде непослушно и го обградете с подкрепа и обич.

• Ниска самооценка. Послушанието и покорството вървят ръка за ръка с ниската самооценка и липсата на вяра в себе си. Такива деца смятат себе си за „лоши” и послушанието им е всъщност начин да получат положителна оценка от родителите и да заслужат обичта им.

Какво да правим? Огромна грешка е, когато обичта на родителите зависи от поведението на детето. Такива деца се научават да бъдат удобни. Започват силно да зависят от одобрението и положителната оценка на своите действия. Тази тема е по-подробно разгледана в курса на Мадлен Алгафари „Родителските грешки през първите 7 години”.

• Болнавост. Много послушните деца по данни на учени са по-уязвими към инфекциозните заболявания. Липсата на външен израз на недоволство при детето не означава, че то не изпитва такова. А постоянното потискане на негативните емоции се отразява зле на функциите на имунната система.

Какво да правим? Позволете на детето си да изразява своето недоволство. То изобщо не е длъжно непрекъснато да бъде във възторг от вашите нареждания и указания. Започнете да спортувате – редовният спорт се отразява положително на емоционално-волевата сфера при децата. Разбира се, без фанатизъм и постоянни указания от ваша страна.

• Хиперкомпенсация. Нерядко хората, които в детството си са били лишавани от самостоятелност и право на избор, с израстването губят контрол, разхайтват се и се превръщат в трудни юноши. Всичко това допълнително се усложнява от податливостта им към чуждото влияние и от зависимостта им от положителната оценка на другите – в случая обаче не на родителите.

Какво да правим? Детето трябва да има свое „пространство за свобода”. Сфери, в които самото то да взема решенията. И с възрастта това пространство трябва да се разширява. А родителите трябва да подкрепят децата си дори тогава, когато това никак няма да е лесно.

Нормално е детето да има свои собствени желания и потребности; за сметка на това съвсем не е нормално то безпрекословно да се подчинява на всички нареждания. Послушанието не бива да се превръща в цел на възпитанието. Целта ви може да бъде да възпитате щастливо и здраво дете, което ще порасне и ще се превърне в щастлив възрастен. Самостоятелността, умението да отстояваш своето, вярата в собствените сили – всичко това става невъзможно без протест, конфликти и непослушание.

Неувереност в себе си, недоверие към света, какво да правим?

Всяко дете преживява възрастови кризи. А от това как ще преживее всяка следваща криза зависи целият му живот по-нататък.

Във всяка възраст кризите са специфични и когато премине успешно през тях, детето придобива някой нов навик, който му е нужен в живота. Нека започнем разбора от самото начало.

Доверие-недоверие.

Ето че вашето дете идва на света. Девет месеца е живяло уютно в майчината утроба, където потребностите му автоматично са били удовлетворявани, където е било топло, вкусно, спокойно и безопасно. А сега е толкова малко и безпомощно, то започва да живее отделен живот, но е напълно зависимо от майка си.

Детето тепърва се учи да контактува с околния свят. В този период майката е за него същият този свят, който осигурява оцеляването му, потребностите му, дава му усещане за защита и топлина.

През първата година от живота си всяко бебе се нуждае от телесен контакт с мама и колкото по-често тя го носи на ръце, толкова по-спокойно е то. Бебето усеща топлината на нейното тяло, мириса, дишането, сърцебиенето, гласа и разбира: аз съм в безопасност.

Степента на доверие, с което се изпълва детето – към околния свят, към другите хора и към самите себе си до голяма степен зависи от грижата към него. Когато новороденото получава всичко, което иска, потребностите му се удовлетворяват бързо, никога не чувства неразположение, ако то е приспивано и милвано, с него си играят и разговарят, тогава усеща, че светът като цяло е уютно място, а хората са едни отзивчиви и услужливи същества. Всичко това води до изграждане на едно базово доверие.

Децата, у които е изградено такова базово доверие, по-лесно се адаптират в колектив, по-бързо се включват в групова дейност и усвояват нови навици и умения, по-леко преживяват усложненията. И разбира се, по-лесно преживяват възрастовите кризи.

Ако детето обаче не получава нужните грижи, изпълнени с любов, у него се изработва недоверие – боязливост и подозрителност към света като цяло, към хората, и това недоверие то носи със себе си в следващите етапи от своето развитие.

Такива деца се сблъскват с трудности при общуване с връстниците си, тежко преживяват караници, конфликти, страхуват се да опитват нови неща, понеже не вярват в себе си, трудно се адаптират в детската градина, в училище. Всички следващи кризи и травми се наслагват върху изграденото вече недоверие и на детето му става по-трудно да ги преодолява. В тези случаи то може да се затвори в себе си, да се откаже да опита нещо ново.

Трябва да подчертаем обаче, че въпросът за това кое ще надделее не е решен веднъж и завинаги през първата година от живота. Той възниква наново във всеки следващ етап от развитието на детето. Това едновременно дава надежда, но също така може да бъде опасно. Дете, което навлиза предпазливо в училищния живот, може постепенно да се изпълни с доверие към някоя учителка, ако тя не допуска несправедливост спрямо учениците. И така то ще преодолее първоначалната недоверчивост. В същото време дете, у което от ранна възраст е изграден доверчив подход към живота, би могло в следващите етапи от развитието си да изпита недоверие към него, ако, да речем, при развод на родителите в семейството се създаде обстановка на взаимни обвинения и скандали.

Благоприятното решение на този конфликт е надеждата.

Какво да се прави обаче, ако вашето дете е формирало недоверие след първата година от живота си?! Как да му помогнете да преодолее неувереността и да изградите опит в доверието му към света и към себе си?

1. Търпение. Вие трябва да осъзнавате, че процесът на формиране на доверие е доста бавен. Ненапразно природата е заложила за изграждането му една година от активното развитие на детето. Така че въоръжете се с търпение.

2. Ненамеса. Много е важно да не се намесвате непрекъснато в това, което прави вашето дете, в начина, по който то опознава света и установява контакт. Всяка, дори и най-малката крачка от негова

страна е нов опит, който постепенно му помага да изгради увереност в себе си и в собствените си сили.

3. Безусловна подкрепа. Винаги подкрепяйте вашето дете, дори когато греши, когато прави всичко не така, както трябва или пък прави нещо напук. За да може в бъдеще, когато порасне, да се научи да търси опора в себе си, трябва да получава подкрепа от възрастни, които са важни за него (мама, татко, баба…)

4. Прегръдки и докосване. Бъдете щедри на телесен контакт. Прегръщайте детето не само, когато му е лошо, тъжно, страшно, но и когато му е добре и то е радостно и весело. Прегръдките на несловесно ниво показват на детето, че то е прието и обичано.

5. Бъдете пример за вашето дете. Децата много повече вярват на нашите действия, а не толкова на думите. Ако докато сте заедно с детето, се държите като човек, който не се страхува да опитва, да се доближава, да се запознава с други, да прави грешки, да изразява себе си, тогава и детето след време ще следва вашите модели на поведение.

Когато детето е „удобно” и не показва видими проблеми, значи ли това, че с него всичко е ОК? Практическа задача за рисунка на семейството.

Като лекар мога да ви кажа следното – липсата на болка и сериозни симптоми не означава, че човек е напълно здрав. За пример мога да ви дам едно проучване сред практически здрави хора от различни възрастови категории. За да бъде експериментът научно издържан, участниците били подбрани от различни социални слоеве и от различни държави. Общото между тях било следното – липса на каквито и да било оплаквания, симптоми и болки. Всички участници преминали през цялостен медицински преглед и станало ясно, че всеки от тях имал средно по 5 хронични заболявания, за които участниците нямали никаква представа.

Защо ви разказвам тази предистория? Много често родителите дори не подозират какво се таи в душите на децата им; как преживяват те различните случки; с какви чувства се сблъскват и, най-важното, до какво може да доведе това в бъдеще. Обикновено родителската роля се основава на това да изпълняваме задачите, които поддържат жизнените функции на детето – да го нахраним, да го изкъпем, да го сложим да спи. Съгласете се обаче, че не всеки от нас намира време и желание да изгради близък емоционален контакт със своето дете. Отговорете си на следните въпроси: доколко сте честни, когато изразявате чувствата си пред своя син или дъщеря? Умеете ли да слушате и чувате децата си? Знаете ли какво става в душичките им? И най-важното – искате ли по-добре да разберете детето си и да се сближите с него?

Изключително рядко прекият въпрос „Какво става с теб?” може да доведе до откровен и сърдечен разговор. И точно за да ви помогнат да преодолеете психологическите защити на децата си и да повдигнете булото над случващото се в душата им, учените разработиха подхода, наречен Арт терапия, и методиката на детските рисунки.

Предлагаме ви да експериментирате и да помолите детето си да нарисува картина на тема „Моето семейство”. Това е напълно по силите на децата над тригодишна възраст. Няма никакво значение дали рисунката ще бъде реалистична, или ще се състои от човечета с кръгчета за тяло и чертички за ръце и крака. Нека детето рисува така, както може. Изпратете ни тази рисунка на адрес consulting@on-ed.com, и нашите психолози ще ви дадат общ отговор за това какво става в душата на вашето дете, ще ви кажат дали всичко във вашата семейна система е наред и на какво би трябвало да обърнете внимание.

Какво ви е нужно за упражнението:

* Чист лист хартия, най-добре формат А4

* Комплект моливи с различни цветове

* Помолете детето да нарисува семейството ви така, както го вижда

* Не му помагайте и не му подсказвайте. Много е важно то самó да определи мястото на всеки член на семейството и да ги нарисува така, както смята за добре

За себе си можете да отбележите следното: с кого детето е започнало рисунката си – кой е най-важният член на семейството за него? Съответстват ли размерите на фигурите на реалната възраст на моделите (например, по-голям ли е най-малкият брат от родителите)? Какви цветове предпочита да използва вашето дете? На какво набляга най-вече в рисунката – какви

са нейните акценти (например очи, зъби, коси, допълнителни предмети в ръцете и т.н.)? Всичко това ще ви позволи да разберете рисунката по-добре, когато я разшифроваме.

Колко често слушам разкази на „мъдри” родители, които са избрали за себе си „да не се поддават на хитрите манипулации на децата си”! Колко болка и мъка носят такива „мъдри решения” на децата!

За по-голяма яснота ще ви дам пример. Майка на близначки – две сладки малки момиченца, които поради здравословен проблем прекарали почти 2 месеца в реанимация и виждали, ако това въобще може да се нарече така, майка си и баща си в най-добрия случай веднъж седмично. И тъй, родителите прибират своите принцеси у дома и след няколко дни гордо ми разказват: „Ние не се поддаваме на детските манипулации – в къщи на всички е забранено да вземат децата на ръце, ако плачат. Иначе какво – ще свикнат и ще продължат да ни манипулират и да искат да ги носим на ръце. И на бабите, и на дядовците сме забранили и следим да спазват това. Ще се наплачат и ще се успокоят, затова пък ще живеем без манипулации”. Просто ми призля от тази ужасна история. Горките момиченца – не стига, че прекарали почти два месеца в кувьози, а са били и напълно лишени от простото детско щастие да ги прегърне мама, да усетят топлината на тялото й, дишането и биенето на сърцето й, да посучат топло млечице от майчината гръд, да заспят в ръцете й. Щом се прибрали у дома, те са попаднали в условия, много далечни от оптималните, да не говорим за онези, с които този свят ги е посрещнал. При това родителите бяха абсолютно убедени в правотата си. В резултат на това, в добавка към травмата от най-ранната им възраст, свързана с липсата на майката, момиченцата са преживели нова веднага след като са се прибрали у дома. Плачът е единственият и най-естествен сигнализатор за нуждите на детето. Та нали новороденото още не може нито да ходи, нито да говори, нито дори да обърне докрай главата си настрани. Плачейки, детето може да ни каже, че: е гладно, лошо му е, тъжно му е, скучно му е, самотно е, иска да спи, иска мама да го гушне, наакало се е, не може да заспи, нещо му пречи, иска да се обърне на другата страна и много, много други неща. Най-естествената реакция на майката е да го вземе на ръце, да го притисне към гърдите си, да провери памперса му, да му даде да суче, да го полюлее или да му изпее песничка. Вместо това, в нашата история дечицата не са получили никакво внимание и грижа. И по-късно никой родител няма да може да излекува с каквито и да е играчки, коли и престижно образование онази болка, отчаяние и страх, които е изпитало детето.

Втори пример. Това е историята на моята баба. Тя живеела с леля си в голяма бедност. Дрехите били критично малко, играчки изобщо нямала. Лелята била строга и жестока. Веднъж баба ми се разболяла и не си подредила нещата от училище, просто защото й било лошо. Правилото обаче било желязно – всичко трябва да се прибира веднага и без никакво бавене. За да не се поддава на манипулации и да укрепи правилата и авторитета си, лелята изхвърлила всички неприбрани вещи на баба ми на боклука. Освен че това било несправедливо и обидно за детето, то просто нямало други вещи, с които да замени старите. След този случай баба ми трябвало да изчаква по-голямата й сестра да се върне от училище, за да облече нейното палто. Лелята обаче не спряла дотам и подарила на баба ми за рождения ден лопата, за да станела по-трудолюбива и да й прекопаела градината. Наблюдавах последствията от тази история, когато бях малка – баба никога не оставяше нещата си неприбрани, винаги подреждаше столовете, когато ставаше от масата, и то не защото обичаше реда, а защото носеше в дебрите на душата си страх и детска обида.

Родителят е най-важният, значим и могъщ възрастен в живота на детето. Неговата задача е да му осигури чувство за безопасност, обич и приемане, а не да измисля правила, да налага дисциплина на всяка цена и чрез жестокост да се опитва да налага своя авторитет.

Психологическата манипулация е вид социално влияние, което цели промяна на възприятието или поведението на другите чрез тайни, нечестни тактики.

Така ли стоят нещата във взаимоотношенията ви с детето?! Мисля, че не. То просто изразява своите потребности и желания по начина, който съответства на възрастта и степента му на развитие и е характерен за семейството му. Много често зад истеричното настояване да му купите поредната играчка стои желанието родителят да му обърне внимание, както и да получи някакъв еквивалент на обич, когато му дадете толкова желания предмет. Колкото повече родителите проявяват любовта си посредством грижи, внимание и емоционална ангажираност при контактите си с детето, толкова по-рядко то ще се моли или ще изисква материалните еквиваленти на вашата обич. Просто обърнете внимание на това, което се крие зад понятието „манипулация”, с което сме свикнали.