Тайните на възпитанието и общуването с детето!

Важна книга на Юлия Гипенрейтер за това как да общуваме с детето.

Юлия Гипенрейтер е професор от Московския държавен университет, доктор на психологическите науки и автор на учебници по психология.

„Възпитаването на едно дете в никакъв случай не е дресура. Родителите не съществуват, за да изработват у децата си условни рефлекси” – такава е основната мисъл в книгата.

 

За да расте детето и да се развива пълноценно, родителите трябва да го приемат безусловно. Повечето майки и бащи отговарят на това: „Как да го прегръщам, когато още не си е научил уроците? Първо дисциплината. Иначе ще го разглезя”. Важно е да се разбере, че на първо място идват добрите взаимоотношения и само върху тях може да се гради и дисциплина. Ето един пример. Представете си своя най-добър приятел. Как му се усмихвате, когато го срещнете, как му се радвате. Едва ли, когато се видите, веднага започвате да го критикувате, наставлявате и да му давате оценки. Защо тогава постъпвате така със собственото си дете?

Критиката.

От всеки процес на учене детето получава четири изгоди:

  • Знания
  • Трениране на умението да се учи
  • Емоционален отпечатък (справих се/не се справих)
  • Взаимоотношения с родителите

За детето първата и най-очевидна изгода – „получените знания” – е най-малко ценна. Често детето така се увлича от процеса, че започва да прави грешки! Опитайте се да не го критикувате. Просто проявете искрен интерес към заниманието му и тогава взаимното ви уважение и приемане ще се засили. Освен това възрастният не бива да се намесва, ако детето е заето с работата си и не моли за помощ. По този начин родителят съобщава: ти ще се справиш, имаш достатъчно сили за това. А това е невероятно важно за по-нататъшното развитие на вашето дете. След години то ще стане успешен възрастен човек, който ще вярва в себе си и в способностите си. Затова се запасете с търпение и мъдрост и помогнете на детето си да сформира адекватна самооценка. Семената на големите победи се засяват именно в детството.

Самостоятелността.

Детето чудесно може да се справи с определен брой задачи, които са по силите на малчуган на неговата възраст. Направете списък на такива задачи. Опитайте се никога да не се намесвате, когато то се занимава с тях. Може даже да го оставите насаме в стаята, защото детето ви не бива да се чувства като опитно зайче, което постоянно наблюдават. Присъствието ви може да предизвика у него страх от негативна оценка на заниманията му. По-късно ще отсеете особено досадните му грешки и в спокойна обстановка ще поговорите с него как бихте могли да ги поправите. Ако детето поиска помощ – помогнете му. Това правило е свързано с психологическия закон „зона на най-непосредствено развитие на детето”, открит от Л.С. Виготски.

Утре детето само ще прави това, което днес е правило с мама. И то точно затова, защото му е помагала майката.

Спомнете си как сте учили детето да кара велосипед. В началото се налага да правите почти всичко вместо него, да ръководите всяко негово действие, непрекъснато да го окуражавате и да му напомняте как правилно се кара колело. След известно време детето вече върти педалите и направлява кормилото, а за вас остава само лекичко да подкрепяте седалката на велосипеда. Накрая пускате детето, което вече отлично поддържа равновесие и самó управлява колелото.

Научете се да слушате детето си.

Нерядко проблемите на детето са свързани с неговите чувства. Всеки родител трябва да овладее техниката на активното слушане. По време на такива разговори непременно гледайте детето и не позволявайте на нищо да ви разсейва. Недейте да задавате въпроси – просто повтаряйте в утвърдителна форма онова, което току-що ви е казало детето. Правете пауза, преди да кажете нещо. В края на разказа му непременно обозначете какво е чувството на детето. Ето една примерна схема на диалог, подпомогнат от техниката за активно слушане:

– Повече няма да дружа с Борис!

– Не искаш повече да си приятел с него (повторение на чутото).

– Да, не искам!

– Обидил си му се (обозначаване на чувството).

По време на такива разговори детето започва да разбира по-добре самото себе си или възникналите затруднения с приятелите си и при това свиква леко и самостоятелно да решава своите проблеми. Не бива обаче да използвате техниката за активно слушане, за да подчините детето на собствената си воля. Тя е само начин да покажете, че го приемате безусловно.

Желателно е родителите да изразяват гласно чувствата си чрез „Аз-съобщения”, защото точно те позволяват на възрастния да изкаже своята гледна точка и преживяванията си, предизвикани от случващото се, докато детето, на базата на чутото, може да си направи изводи и да вземе самостоятелно решение.

Да поговорим за вредните навици на самите родители

Директивните заповеди от рода на „престани”, „измий”, „подреди” и „млъкни” не само не решават задачите, които поставяме на детето, но и водят до това, че то започва да се чувства обезправено и подчинено на чуждата воля. То разбира, че чувствата му не интересуват никого, че на вас не ви пука за тях. Децата бързо свикват с наказанията и ограниченията. Скоро заплахите ви ще престанат да действат, а отношенията ви съвсем ще охладнеят и между вас ще зейне непреодолима пропаст.

„Длъжна си да направиш…”, „трябва да бъдеш…” и други морализиращи фрази като тези предизвикват протести и чувство за вина, а детето усеща натиска на авторитета на възрастния. Логичните обосновки, забележки и доводи от рода на „време е вече да разбереш това” или „колко пъти съм ти казвала, че…” провокират у детето желанието да ви се озъби, да протестира, и в крайна сметка довеждат до психологическа глухота.

Точно такъв ефект имат и обидите, присмехът и иронията към детето. Това, че ще го наречете „глупачка”, „мързеливец”, „идиот” или „тъпанар” не го стимулира да се развива, а обратно – предизвиква обида и включва вътрешните му механизми за психологическа защита. Та нали, щом най-важният възрастен в живота на детето го унижава, обижда, обезценява или му се присмива, то доверието на малкия към останалите и към целия свят ще бъде подкопано.

С похвалите към детето също трябва да се внимава, защото в тях се съдържа оценка. По-добре акцентирайте върху чувствата и преживяванията си, предизвикани от случилото се: „Толкова се радвам, че ти…”, „Гордея се с теб…”, „Толкова ми стана приятно да видя, че ти…”, вместо „Браво” или „Умница”.

Как да разрешаваме конфликтите

Съществува една много добра и ефективна техника:

Вникнете в същността на конфликтната ситуация с помощта на активно слушане. Назовете желанието си с помощта на „Аз-съобщения”.

Заедно измислете варианти на решения.

Изберете този, който устройва всички.

След това решете какво ще правите и пристъпете към действия. Такива преговори отнемат известно време, но крясъците, споровете или скандалите със сигурност ще бъдат безполезни, да не говорим колко енергия ще ви загубят.

 

За дисциплината и послушанието ще научите повече от следващата статия.

Какво спира развитието на детския интелект?

Днес е много модерно да работим активно и усилено върху развитието на децата си. Съществуват много училища, програми и курсове за развиването на гении, като се започва още от пеленките. И, разбира се, огромен брой майки усърдно водят децата си на подобни занятия. В съвременното нарцистично общество е прието да се съизмерваме според постигнатите резултати. „Пък моят син вече чете на 3 годинки”, „А моята дъщеря учи стихотворения наизуст на две”. В крайна сметка родителите, чиито деца не се отличават с подобни умения, започват да се чувстват като неудачници и нереализирани. Вследствие на това те започват да трупат раздразнение към детето, тъй като то не се е превърнало в обект на престиж и гордост за тях. Майките и бащите изпитват срам заради своята нереализираност. Понякога даже и отчаяние. И, което е най-ужасно, губят вяра в собственото си дете – „тя не ми е от надарените”.

Всичко, описано по-горе, спира развитието на детския интелект.

Всъщност, децата са така устроени, че ако базовите им нужди са задоволени – сити са, наспали са се и не са болни, те автоматично започват своята изследователска дейност. Не са необходими специални методики, за да поиска детето да знае всичко – просто трябва да му бъде интересно и да не го е страх. А него не го е страх, когато всичко с родителите му е наред. Когато го обичат, когато са до него, когато за тях то е добро дете.

Когато детето е самотно, отхвърлено и недолюбвано, когато се страхува от гнева на родителите или от разочарованието им, то не може да се развива. В такива условия силите на детската психика отиват за справянето с тревогата му, свързана с привързаността и страха от оценка или от отхвърляне. Както казват психолозите: афектът блокира интелекта.

Когато детето е спокойно за взаимоотношенията си с родителите, то веднага минава на режим опознаване на света.

За потвърждаването на тази теза бе проведен един експеримент. Майки с деца на предучилищна възраст били поканени в кабинета на психолог. Той бил пълен с игри, развиващи интелекта, и с непознати и интересни приспособления. Психологът канел майките и децата да влязат и веднага, позовавайки се на неотложни дела, им казвал, че му се налага да излезе за няколко минути, след което ги оставял сами. Преди да си тръгне, уточнявал: „Чувствайте се като у дома си”. След това отивал в съседната стая, където имало прозорец-огледало, през който психологът наблюдавал действията на майката и детето. Оказало се, че съществуват четири основни типа поведение:

* Строга майка, която се карала на детето и му забранявала да пипа вещите в кабинета. Тогава и двамата седели неподвижно и чакали психолога.

* Майката се зачитала в книга или списание и се затваряла в себе си, а детето, набирайки смелост, започвало да изучава непознатите неща в кабинета.

* Майката започвала да показва играчките една по една на детето и да му обяснява как се играе с тях.

* Майката, забравяйки за детето, започвала любопитно сама да изследва вещите и да си играе, опитвайки се да разбере кое какво е и за какво служи. Детето, като наблюдавало майка си, също започвало да взима играчките и да ги разглежда.

След това психологът се връщал в кабинета и провеждал редица изследвания, като тествал нивото на познавателна активност у децата. Как мислите, коя група дала най-високите показатели?

Най-високи показатели имали децата на любознателните майки от четвъртата група. Децата подражавали на майките си, виждали, че те увлечено изследват нещо, чувствали се спокойни и сами започвали активно да опознават света.

След тях се наредили децата на майките от втората група – онези, които четяли и не давали пример на децата си, но им обезпечавали нужната безопасност и природата вземала своето.

Децата, на които забранявали да играят, и тези, които били ръководени, се справили много по-зле.

Ако детето се чувства спокойно, ако усеща, че е обичано и в безопасност, ако родителите му работят нещо интересно, което с увлечение обсъждат в свободното си време, ако светът около детето е интересен и разнообразен, то няма смисъл да се опитвате усърдно да развивате нещо у чедото си. Природната му потребност да се учи ще се прояви сама.

Познавателната активност не търпи продължителен и силен стрес. Ако на детето му е зле, страх го е, самотно е, ядосано е, то няма да му бъде и до нови знания. „Развитието започва от точката на покой.”

Следователно, за да се развива добре детето и за да се увеличават познавателните му способности, са му нужни: обичта на родителите, добрата атмосфера у дома, чувството за безопасност, доверието, както и да не го насилват, да не му забраняват и да не го ръководят непрекъснато.

По материали от книгата на Людмила Петрановска „Тайната опора: привързаността в живота на детето”.

Послушното дете е нещо опасно!

Кой родител обаче не мечтае за послушно дете?!

По традиция на послушанието се обръща голямо внимание. Често пъти то даже е мерило за качеството на възпитанието. И, което е дори по-лошо, на това какъв родител сте! Но така ли е наистина?

В психотерапевтичната си практика аз нито веднъж не съм се сблъсквала със случай, в който родителите да са ми довели детето си с думите: „Вече не знаем какво да правим, детето ни е просто прекалено послушно”. Обикновено идват и казват: „Направете нещо с него (или нея). Изобщо не ни слуша”.

И въпреки че всички родители искат децата им да ги слушат безпрекословно, това не е норма, а по-скоро наопаки, говори за сериозни проблеми с детето. Нещо повече – пълното послушание води до сериозни последствия в бъдеще.

• Такова дете свиква да го ръководят и не проявява лична инициатива. В зряла възраст това води до неспособността му да заема ръководни постове, да бъде лидер и да управлява други хора. Поведенческият модел, в който всичко се решава вместо него, се укрепва и по-късно не му позволява да взема решения самостоятелно.

Какво да правим? Да оставяме на детето си право на избор. Може би грешен, но негов собствен. Да, зная, че това не е лесно. Нали ние, възрастните, знаем по-добре какво, кога и как трябва да се прави. Този опит обаче е много ценен за детето. Започнете с нещо малко – нека то самó реши какво да яде, на какво да си играе, какво да си облече… После започнете да разширявате спектъра на възможните избори. И не забравяйте да подкрепяте решенията му – детето трябва да разбере, че инициативата не се наказва.

• То става податливо на чуждо влияние. От тригодишна възраст детето вече напълно осъзнава своите потребности и желания. Започва да се учи да ги задоволява и отстоява. Точно в този период детето най-често отговаря с „не”. Ако отказът му се натъква на постоянен и безкомпромисен отпор от страна на възрастния, то просто се отучва да отстоява интересите и независимостта си. Днес от родителя, а по-късно и от околните. Прекалено послушните деца се затрудняват да казват „не”. Трудно им е да настояват за своето.

Какво да правим? Бъдете чувствителни към желанията и нуждите на детето си. Поощрявайте го да ги изразява. Уважавайте избора му, дори и той да не ви харесва. Разрешете на детето да бъде непослушно и го обградете с подкрепа и обич.

• Ниска самооценка. Послушанието и покорството вървят ръка за ръка с ниската самооценка и липсата на вяра в себе си. Такива деца смятат себе си за „лоши” и послушанието им е всъщност начин да получат положителна оценка от родителите и да заслужат обичта им.

Какво да правим? Огромна грешка е, когато обичта на родителите зависи от поведението на детето. Такива деца се научават да бъдат удобни. Започват силно да зависят от одобрението и положителната оценка на своите действия. Тази тема е по-подробно разгледана в курса на Мадлен Алгафари „Родителските грешки през първите 7 години”.

• Болнавост. Много послушните деца по данни на учени са по-уязвими към инфекциозните заболявания. Липсата на външен израз на недоволство при детето не означава, че то не изпитва такова. А постоянното потискане на негативните емоции се отразява зле на функциите на имунната система.

Какво да правим? Позволете на детето си да изразява своето недоволство. То изобщо не е длъжно непрекъснато да бъде във възторг от вашите нареждания и указания. Започнете да спортувате – редовният спорт се отразява положително на емоционално-волевата сфера при децата. Разбира се, без фанатизъм и постоянни указания от ваша страна.

• Хиперкомпенсация. Нерядко хората, които в детството си са били лишавани от самостоятелност и право на избор, с израстването губят контрол, разхайтват се и се превръщат в трудни юноши. Всичко това допълнително се усложнява от податливостта им към чуждото влияние и от зависимостта им от положителната оценка на другите – в случая обаче не на родителите.

Какво да правим? Детето трябва да има свое „пространство за свобода”. Сфери, в които самото то да взема решенията. И с възрастта това пространство трябва да се разширява. А родителите трябва да подкрепят децата си дори тогава, когато това никак няма да е лесно.

Нормално е детето да има свои собствени желания и потребности; за сметка на това съвсем не е нормално то безпрекословно да се подчинява на всички нареждания. Послушанието не бива да се превръща в цел на възпитанието. Целта ви може да бъде да възпитате щастливо и здраво дете, което ще порасне и ще се превърне в щастлив възрастен. Самостоятелността, умението да отстояваш своето, вярата в собствените сили – всичко това става невъзможно без протест, конфликти и непослушание.

,

Откъде съм дошъл, или как да говорим с детето за секса

Този проблем е познат на всички родители на деца от предучилищна и начална училищна възраст. Когато пораснат и попаднат сред свои връстници в училище, децата започват да се интересуват от въпроси, свързани със секса. Отначало това може да бъдат въпроси за разликите между момчетата и момичетата, а по-късно – за това как бебето се появява в утробата на майката. Накрая идват и преките въпроси за секса.

Много често тези въпроси объркват родителите. Приказките за щъркела и други подобни залъгалки за малчугани вече не могат да удовлетворят интереса на подрастващото дете. А любопитният детски ум, както всички знаем, не понася информационния вакуум. Децата започват да задават въпроси на връстниците си и на по-големите ученици.

За да възпитате детето така, че да се превърне по-късно във възрастен човек със здравословна сексуалност и без невротични проявления, трябва да спазвате някои правила.

1. Бъдете родители, с които детето да може да поговори за най-съкровени неща. Не си струва да се страхувате и да избягвате теми. Пазете се най-вече от фрази като: „Ти си още малък (малка) за такива работи”, иначе детето може много скоро да ви докаже обратното.

2. Не избързвайте. Изслушвайте внимателно въпросите и им отговаряйте. Говорете спокойно и за предпочитане без да се изчервявате. Така в трудни ситуации синът или дъщеря ви ще дойдат именно при вас за съвет или подкрепа.

3. Не прехвърляйте отговорността на другия родител. Ако детето е дошло при вас, значи е избрало именно вас, за да поговори на такава интимна тема.

4. Не се опитвайте да превърнете разговора за секса в монолог, в който обяснявате въпроса цял час с помощта на научни термини. Най-добрият вариант е диалогът. Изслушайте детето си. Важно е да разберете какво точно го интересува в момента по темата за секса.

5. Избягвайте странните думи, особено онези, които дават на темата негативна окраска. Използвайте думи, които точно и прямо назовават дадения орган или действие. Пенис, вагина, полов акт – тези думи ще опишат всичко много по-добре от „морковче”, „дупчица” или „пецкане”.

6. Опитайте се да не внушавате табута на своето дете като описвате неприемливи за вас неща като нещо лошо, страшно и срамно. Известно е, че забраненият плод е най-сладък, и след години вашият някогашен малчуган ще навлезе в живота на възрастните, където, напълно естествено, може да се почувства привлечен от нещо непозволено.

7. Не се срамувайте да проявявате любовта си към своя съпруг или съпруга. Прегръдките и целувките са нещо толкова естествено! Тогава детето автоматично ще започне да асоциира половия живот с чувствата. Това е важно както за неговото развитие, така и за способността му да изгради семейство в бъдеще.

Кризите при децата или страшилища за родители

Неувереност в себе си, недоверие към света, какво да правим?

Всяко дете преживява възрастови кризи. А от това как ще преживее всяка следваща криза зависи целият му живот по-нататък.

Във всяка възраст кризите са специфични и когато премине успешно през тях, детето придобива някой нов навик, който му е нужен в живота. Нека започнем разбора от самото начало.

Доверие-недоверие.

Ето че вашето дете идва на света. Девет месеца е живяло уютно в майчината утроба, където потребностите му автоматично са били удовлетворявани, където е било топло, вкусно, спокойно и безопасно. А сега е толкова малко и безпомощно, то започва да живее отделен живот, но е напълно зависимо от майка си.

Детето тепърва се учи да контактува с околния свят. В този период майката е за него същият този свят, който осигурява оцеляването му, потребностите му, дава му усещане за защита и топлина.

През първата година от живота си всяко бебе се нуждае от телесен контакт с мама и колкото по-често тя го носи на ръце, толкова по-спокойно е то. Бебето усеща топлината на нейното тяло, мириса, дишането, сърцебиенето, гласа и разбира: аз съм в безопасност.

Степента на доверие, с което се изпълва детето – към околния свят, към другите хора и към самите себе си до голяма степен зависи от грижата към него. Когато новороденото получава всичко, което иска, потребностите му се удовлетворяват бързо, никога не чувства неразположение, ако то е приспивано и милвано, с него си играят и разговарят, тогава усеща, че светът като цяло е уютно място, а хората са едни отзивчиви и услужливи същества. Всичко това води до изграждане на едно базово доверие.

Децата, у които е изградено такова базово доверие, по-лесно се адаптират в колектив, по-бързо се включват в групова дейност и усвояват нови навици и умения, по-леко преживяват усложненията. И разбира се, по-лесно преживяват възрастовите кризи.

Ако детето обаче не получава нужните грижи, изпълнени с любов, у него се изработва недоверие – боязливост и подозрителност към света като цяло, към хората, и това недоверие то носи със себе си в следващите етапи от своето развитие.

Такива деца се сблъскват с трудности при общуване с връстниците си, тежко преживяват караници, конфликти, страхуват се да опитват нови неща, понеже не вярват в себе си, трудно се адаптират в детската градина, в училище. Всички следващи кризи и травми се наслагват върху изграденото вече недоверие и на детето му става по-трудно да ги преодолява. В тези случаи то може да се затвори в себе си, да се откаже да опита нещо ново.

Трябва да подчертаем обаче, че въпросът за това кое ще надделее не е решен веднъж и завинаги през първата година от живота. Той възниква наново във всеки следващ етап от развитието на детето. Това едновременно дава надежда, но също така може да бъде опасно. Дете, което навлиза предпазливо в училищния живот, може постепенно да се изпълни с доверие към някоя учителка, ако тя не допуска несправедливост спрямо учениците. И така то ще преодолее първоначалната недоверчивост. В същото време дете, у което от ранна възраст е изграден доверчив подход към живота, би могло в следващите етапи от развитието си да изпита недоверие към него, ако, да речем, при развод на родителите в семейството се създаде обстановка на взаимни обвинения и скандали.

Благоприятното решение на този конфликт е надеждата.

Какво да се прави обаче, ако вашето дете е формирало недоверие след първата година от живота си?! Как да му помогнете да преодолее неувереността и да изградите опит в доверието му към света и към себе си?

1. Търпение. Вие трябва да осъзнавате, че процесът на формиране на доверие е доста бавен. Ненапразно природата е заложила за изграждането му една година от активното развитие на детето. Така че въоръжете се с търпение.

2. Ненамеса. Много е важно да не се намесвате непрекъснато в това, което прави вашето дете, в начина, по който то опознава света и установява контакт. Всяка, дори и най-малката крачка от негова

страна е нов опит, който постепенно му помага да изгради увереност в себе си и в собствените си сили.

3. Безусловна подкрепа. Винаги подкрепяйте вашето дете, дори когато греши, когато прави всичко не така, както трябва или пък прави нещо напук. За да може в бъдеще, когато порасне, да се научи да търси опора в себе си, трябва да получава подкрепа от възрастни, които са важни за него (мама, татко, баба…)

4. Прегръдки и докосване. Бъдете щедри на телесен контакт. Прегръщайте детето не само, когато му е лошо, тъжно, страшно, но и когато му е добре и то е радостно и весело. Прегръдките на несловесно ниво показват на детето, че то е прието и обичано.

5. Бъдете пример за вашето дете. Децата много повече вярват на нашите действия, а не толкова на думите. Ако докато сте заедно с детето, се държите като човек, който не се страхува да опитва, да се доближава, да се запознава с други, да прави грешки, да изразява себе си, тогава и детето след време ще следва вашите модели на поведение.

Конфликтите в отношенията на двойките

Повечето връзки започват с период на влюбеност, страстен секс и пълно взаимно разбиране. Какво става после? Защо над 50% от семействата се разпадат през първите години след създаването си? И как можем да запазим и развием своята връзка и себе си в нея?

Когато бонбонено-цветният период отмине и двойката започне да се сближава и да изгражда по-сериозни и продължителни отношения, обикновено започва така нареченият период на приспособяването. Точно тогава повечето връзки, които са започнали така красиво, започват да се разпадат. Защо става така? Работата е там, че в самото начало на връзката ние рядко виждаме в другия реалния човек с всичките му особености, както и факта, че той не е идеален. Идеализирането на образа на любимия човек, високите очаквания и илюзията, че този рай ще продължи вечно, са плодородна почва за разочарование. С разочарованието започва и по-нататъшното изграждане на взаимоотношенията. Вследствие на това възниква необходимостта да разберем кой точно стои пред нас, какво иска и как е устроен. Започва период на конфликти. И ако всичко премине добре, тяхната честота и амплитуда намаляват, партньорите ясно обозначават своите граници и заявяват какво е допустимо и какво – не. Чак след като всеки от тях е очертал личната си територия и приемливите и неприемливи неща, партньорите се обособяват и започват да изграждат своята връзка. Така е в идеалния вариант. Но какво се случва най-често в реалния живот?

Вариант 1: Влюбените остават в сладостното си сливане от страх да покажат истинското си Аз или по друга причина. Границите не се очертават. Практически е невъзможно да се разбере къде свършва личността на единия и започва другият човек. Рядко чуваме думата „аз”, по-често се използва „ние”. В такава връзка дълго време не възникват никакви скандали и конфликтни ситуации. Когато обаче се натрупа критично количество недоволство, започва истински ужас. Партньорите могат да започнат война помежду си, да се разболеят (психосоматично) или да регресират.

Вариант 2: Италианската двойка. Скандалите са постоянен спътник на тяхната връзка. Темата или причината за тях не е толкова важна – важен е самият факт на конфликта. В началото това може да привнесе адреналин, страст и пикантност в отношенията, но с времето те просто се опустошават, безсмислеността на караниците става очевидна и партньорите се отдалечават един от друг.

Вариант 3: Семейството като бойно поле. В такава връзка партньорите не са в състояние да влизат в конфликт на работното си място и извън семейството, но когато се върнат вкъщи, стоварват цялата си натрупана агресия върху най-близките си хора.

Варианти има много и няма да изброяваме всичките. Важното тук е да разберем как и защо възникват конфликтите и каква цел преследват те. Щом успеете да разберете как влизате в конфликт и какво искате да постигнете, пред вас ще се открие широка палитра от варианти за поведение в конфликтната ситуация и вие ще можете да провеждате конфликтите конструктивно или да ги избягвате напълно.

Каним всички, които искат да вникнат в темата за конфликтите и да се научат да се владеят в трудни ситуации, на авторския тренинг „Конфликтите. Как и защо възникват. Начини за разрешаването им”.

Арт терапия. Рисунък „Моето семейство“

Когато детето е „удобно” и не показва видими проблеми, значи ли това, че с него всичко е ОК? Практическа задача за рисунка на семейството.

Като лекар мога да ви кажа следното – липсата на болка и сериозни симптоми не означава, че човек е напълно здрав. За пример мога да ви дам едно проучване сред практически здрави хора от различни възрастови категории. За да бъде експериментът научно издържан, участниците били подбрани от различни социални слоеве и от различни държави. Общото между тях било следното – липса на каквито и да било оплаквания, симптоми и болки. Всички участници преминали през цялостен медицински преглед и станало ясно, че всеки от тях имал средно по 5 хронични заболявания, за които участниците нямали никаква представа.

Защо ви разказвам тази предистория? Много често родителите дори не подозират какво се таи в душите на децата им; как преживяват те различните случки; с какви чувства се сблъскват и, най-важното, до какво може да доведе това в бъдеще. Обикновено родителската роля се основава на това да изпълняваме задачите, които поддържат жизнените функции на детето – да го нахраним, да го изкъпем, да го сложим да спи. Съгласете се обаче, че не всеки от нас намира време и желание да изгради близък емоционален контакт със своето дете. Отговорете си на следните въпроси: доколко сте честни, когато изразявате чувствата си пред своя син или дъщеря? Умеете ли да слушате и чувате децата си? Знаете ли какво става в душичките им? И най-важното – искате ли по-добре да разберете детето си и да се сближите с него?

Изключително рядко прекият въпрос „Какво става с теб?” може да доведе до откровен и сърдечен разговор. И точно за да ви помогнат да преодолеете психологическите защити на децата си и да повдигнете булото над случващото се в душата им, учените разработиха подхода, наречен Арт терапия, и методиката на детските рисунки.

Предлагаме ви да експериментирате и да помолите детето си да нарисува картина на тема „Моето семейство”. Това е напълно по силите на децата над тригодишна възраст. Няма никакво значение дали рисунката ще бъде реалистична, или ще се състои от човечета с кръгчета за тяло и чертички за ръце и крака. Нека детето рисува така, както може. Изпратете ни тази рисунка на адрес consulting@on-ed.com, и нашите психолози ще ви дадат общ отговор за това какво става в душата на вашето дете, ще ви кажат дали всичко във вашата семейна система е наред и на какво би трябвало да обърнете внимание.

Какво ви е нужно за упражнението:

* Чист лист хартия, най-добре формат А4

* Комплект моливи с различни цветове

* Помолете детето да нарисува семейството ви така, както го вижда

* Не му помагайте и не му подсказвайте. Много е важно то самó да определи мястото на всеки член на семейството и да ги нарисува така, както смята за добре

За себе си можете да отбележите следното: с кого детето е започнало рисунката си – кой е най-важният член на семейството за него? Съответстват ли размерите на фигурите на реалната възраст на моделите (например, по-голям ли е най-малкият брат от родителите)? Какви цветове предпочита да използва вашето дете? На какво набляга най-вече в рисунката – какви

са нейните акценти (например очи, зъби, коси, допълнителни предмети в ръцете и т.н.)? Всичко това ще ви позволи да разберете рисунката по-добре, когато я разшифроваме.

Искате ли да разберете какво семейство ще създаде детето ви, когато порасне?

На всеки родител му се иска неговото дете да порасне щастливо, да се реализира, да намери мястото си в живота и да създаде едно добро семейство. Няма какво да го обсъждаме. Какво обаче правим самите ние, за да постигнем тази цел? Даваме морални и нравствени ориентири, предлагаме примери, опитваме се да предпазим детето си от грешки, съветваме го. Всичко това, разбира се, е чудесно, но е доста далеч от истинската помощ.

Още от самото си раждане детето започва активно да опознава света – обучава се, попива модели на поведение и ги изпробва. Точно затова е много важно моделите, които вижда, които възприема като най-правилни, да бъдат максимално здравословни.

Детското възпитание започва от семейството – струва ми се, никой не би оспорил това. Родителите, бидейки обектите, към които детето изпитва най-силно доверие, се превръщат за него в примери за подражание. Точно затова, ако искате детето ви да си изгради щастливи семейни взаимоотношения, когато порасне, трябва да се погрижите да му помогнете още от мига, когато се появи в семейството ви.

Децата много тънко усещат атмосферата у дома и чувстват кога възникват конфликти. Можете да се усмихвате колкото си искате, можете да разправяте, че всичко е наред, но детето усеща, че нещо не е както трябва. Нека разгледаме няколко типични варианта:

* Много често, в опитите си да скрият трудностите и конфликтите във връзката си, родителите разиграват пиесата „Щастливото семейство”, мъчейки се да предпазят чедото си от „жестоката реалност на този свят”. Децата от такива семейства се приучават да бъдат неискрени и запомнят за цял живот модела за семейство, в което всички се усмихват, но липсва нежност и любов. Най-вероятно в бъдеще те ще създадат точно такова семейство.

* „Задружното семейство” – това е вариантът, в който родителите крият от детето своите конфликти или дори сами се боят да спорят, да отстояват позицията си, да казват „не”… Децата, израснали в такива семейства, не умеят да се самоизразяват, страхуват се от отхвърляне и свикват да бъдат патологично удобни или добри.

* „Диктаторски” са семействата, в които един от членовете – най-често възрастен – се превръща в диктатор, който налага волята си на всички останали. Децата, които са имали „късмета” да израснат в такова семейство, никога не се научават да поемат инициатива и не искат да заемат лидерски позиции в екипа. Взаимоотношенията, които са способни да изграждат, са вертикални – т.е. доминиращият партньор е отгоре (това може да бъде както шефът, така и съпругът или съпругата), а те са отдолу. Това са отношения, основаващи се на подчинението и страха.

* Да разгледаме следния вариант – семейство, в което между двамата родители, както и между родителите и децата, няма уважение. То или е било изгубено в прахта на семейните свади, или по начало не е съществувало. Такива деца нямат представа какво е това самоуважение и вследствие на това не умеят да уважават другите, особено своите близки. Едно момче от такова семейство като възрастен може да се ожени за жена, която ще унижава, тъй като ще я смята за по-низше същество, а момичето с лекота ще си намери агресор, който да продължи започнатото в детството й, или сама ще стане агресорка. Варианти много, но всички те са изключително патологични.

* „Свръхопекунско семейство” е това, в което функцията на опекун най-често се поема от майката. Тя с лекота задоволява със собствен труд всички нужди на детето и винаги предвижда какво и кога ще поиска то, без да му позволява само да осъзнае това. Интересното е, че обществото поощрява такива майки и ги смята за идеални и грижовни. И ето, детенцето вече е на 35 годинки, а маминка още е до него и му помага – ами че на горкото му е трудно да работи, а и момичетата наоколо са все лоши – нашето момченце се нуждае от друга, по-добра…))) Да пораснеш и да напуснеш една такава семейна система може да се окаже изключително трудно.

Могат да бъдат приведени още много примери и варианти за житейски сценарии, но е важно да разберем едно: когато вашето дете навлезе в живота на възрастните, то ще започне да се опитва да пресъздаде този вариант на семейни взаимоотношения, с който е свикнало.

Точно затова трябва да обърнете внимание на отношенията в своето семейство. Ето и списък на маркери за патологични семейни взаимоотношения:

* Пълна липса на конфликти

* Задоволяване потребностите на другия, без той да е поискал или помолил за това

* Желание постоянно да се контролира детето или партньорът

* Натрапчив страх от загуба на връзката

* Липса на лично пространство у който и да е от членовете на семейството

* Липса на ясно разпределение на ролите в семейството

* Пълна авторитарност на родителите

* Игнориране интересите на един от членовете на семейството

* Невъзможност (забрана) за изразяване на чувства

* Манипулиране чрез поведение на жертва или здравословно състояние

* Липса на уважение

Този списък далеч не е изчерпателен, но ако сте открили в семейството си някой от изброените признаци, вложете време и сили в това да разберете какво точно става и, ако е възможно, да промените взаимоотношенията или начините си на реагиране. Тогава, когато синът или дъщеря ви порасне, също ще може да изгради щастлива връзка и собствения си живот на зрял човек.

Детето ви манипулира?! Да отстъпваме или не?!

Колко често слушам разкази на „мъдри” родители, които са избрали за себе си „да не се поддават на хитрите манипулации на децата си”! Колко болка и мъка носят такива „мъдри решения” на децата!

За по-голяма яснота ще ви дам пример. Майка на близначки – две сладки малки момиченца, които поради здравословен проблем прекарали почти 2 месеца в реанимация и виждали, ако това въобще може да се нарече така, майка си и баща си в най-добрия случай веднъж седмично. И тъй, родителите прибират своите принцеси у дома и след няколко дни гордо ми разказват: „Ние не се поддаваме на детските манипулации – в къщи на всички е забранено да вземат децата на ръце, ако плачат. Иначе какво – ще свикнат и ще продължат да ни манипулират и да искат да ги носим на ръце. И на бабите, и на дядовците сме забранили и следим да спазват това. Ще се наплачат и ще се успокоят, затова пък ще живеем без манипулации”. Просто ми призля от тази ужасна история. Горките момиченца – не стига, че прекарали почти два месеца в кувьози, а са били и напълно лишени от простото детско щастие да ги прегърне мама, да усетят топлината на тялото й, дишането и биенето на сърцето й, да посучат топло млечице от майчината гръд, да заспят в ръцете й. Щом се прибрали у дома, те са попаднали в условия, много далечни от оптималните, да не говорим за онези, с които този свят ги е посрещнал. При това родителите бяха абсолютно убедени в правотата си. В резултат на това, в добавка към травмата от най-ранната им възраст, свързана с липсата на майката, момиченцата са преживели нова веднага след като са се прибрали у дома. Плачът е единственият и най-естествен сигнализатор за нуждите на детето. Та нали новороденото още не може нито да ходи, нито да говори, нито дори да обърне докрай главата си настрани. Плачейки, детето може да ни каже, че: е гладно, лошо му е, тъжно му е, скучно му е, самотно е, иска да спи, иска мама да го гушне, наакало се е, не може да заспи, нещо му пречи, иска да се обърне на другата страна и много, много други неща. Най-естествената реакция на майката е да го вземе на ръце, да го притисне към гърдите си, да провери памперса му, да му даде да суче, да го полюлее или да му изпее песничка. Вместо това, в нашата история дечицата не са получили никакво внимание и грижа. И по-късно никой родител няма да може да излекува с каквито и да е играчки, коли и престижно образование онази болка, отчаяние и страх, които е изпитало детето.

Втори пример. Това е историята на моята баба. Тя живеела с леля си в голяма бедност. Дрехите били критично малко, играчки изобщо нямала. Лелята била строга и жестока. Веднъж баба ми се разболяла и не си подредила нещата от училище, просто защото й било лошо. Правилото обаче било желязно – всичко трябва да се прибира веднага и без никакво бавене. За да не се поддава на манипулации и да укрепи правилата и авторитета си, лелята изхвърлила всички неприбрани вещи на баба ми на боклука. Освен че това било несправедливо и обидно за детето, то просто нямало други вещи, с които да замени старите. След този случай баба ми трябвало да изчаква по-голямата й сестра да се върне от училище, за да облече нейното палто. Лелята обаче не спряла дотам и подарила на баба ми за рождения ден лопата, за да станела по-трудолюбива и да й прекопаела градината. Наблюдавах последствията от тази история, когато бях малка – баба никога не оставяше нещата си неприбрани, винаги подреждаше столовете, когато ставаше от масата, и то не защото обичаше реда, а защото носеше в дебрите на душата си страх и детска обида.

Родителят е най-важният, значим и могъщ възрастен в живота на детето. Неговата задача е да му осигури чувство за безопасност, обич и приемане, а не да измисля правила, да налага дисциплина на всяка цена и чрез жестокост да се опитва да налага своя авторитет.

Психологическата манипулация е вид социално влияние, което цели промяна на възприятието или поведението на другите чрез тайни, нечестни тактики.

Така ли стоят нещата във взаимоотношенията ви с детето?! Мисля, че не. То просто изразява своите потребности и желания по начина, който съответства на възрастта и степента му на развитие и е характерен за семейството му. Много често зад истеричното настояване да му купите поредната играчка стои желанието родителят да му обърне внимание, както и да получи някакъв еквивалент на обич, когато му дадете толкова желания предмет. Колкото повече родителите проявяват любовта си посредством грижи, внимание и емоционална ангажираност при контактите си с детето, толкова по-рядко то ще се моли или ще изисква материалните еквиваленти на вашата обич. Просто обърнете внимание на това, което се крие зад понятието „манипулация”, с което сме свикнали.

Идеалното време да си родиш второ дете

Много майки се замислят за второ дете и искат да разберат каква разлика във възрастта между двете би била най-подходяща. Под „подходяща” разбираме: да бъде по-лесно за майката, по-добро за здравето, да има по-малко ревност между децата и много други неща. Отговорът: не съществува идеална разлика във възрастта. За най-оптимална се смята разликата от 3-4 години, по-скоро 4. Но всяка разлика във възрастта между братята и сестрите има своите особености. Нека ги разгледаме.

* Разликата от една-две години създава много трудности за родителите, но е отлична за децата. Когато са толкова близки по възраст, малките обикновено лесно се сприятеляват, защото разликата в интересите и нивото им на развитие е минимална и ще намалява с всяка изминала година. Интересите им са доста близки, вълнуват се от едни и същи играчки и могат да имат общи приятели, с които ще играят на едни и същи детски площадки. Освен това чувството за съперничество за родителското внимание и обич у тях няма да бъде толкова силно изразено. По-голямото дете още не е свикнало, че цялото внимание на родителите се полага само и единствено на него и затова чувството на ревност няма да бъде толкова остро, а може и изобщо да липсва. На първо време обаче първородното дете може да възприема по-малкото като играчка. Точно затова е важно да следите общуването им, за да не позволите на по-голямото да навреди на по-малкото. В същото време детето зависи най-силно от майка си точно до двегодишна възраст и за нея може да се окаже трудно да му отделя достатъчно внимание, докато е бременна или се възстановява след раждане. И двете деца ще искат много внимание, което е доста изтощително и за двамата родители – както физически, така и емоционално. За някои родители обаче е по-лесно да продължат във вече започнатия ритъм, вместо отново да се пренастройват на режим, подходящ за новородено. За майката е особено важно да намери златната среда, когато е в състояние да отделя внимание както на детето, така и на своята бременност, без при това да забравя и за самата себе си (почивка, здраве, сън, физическа активност).

* Разликата от три до пет години създава трудности за по-голямото дете, докато за по-малкото и за родителите животът е по-лесен. На три-четири годишна възраст у детето се появява чувството за съперничество. Ревността и борбата за родителската обич са напълно закономерни явления. По-голямото дете априори ще възприема по-малкото като свой съперник и ще се конкурира с него. В началото борбата ще бъде за вниманието на родителите, после за играчки, а накрая и за правото на свой собствен живот. При това по-голямото дете ще измисля различни начини за протест и привличане на внимание.

Такава разлика във възрастта на децата е много удобна за родителите. Майката вече се е възстановила след раждането и новата бременност няма да представлява такъв стрес за организма й. Освен това на дете на 3-4 години вече може да се обясни, че очаквате негово братче или сестриче, и така да породите у него симпатия или позитивно очакване.

Няма как да кажете на детето, както и на възрастен, „Стига си ревнувал/а”, защото това чувство не се поддава на контрол. Често малкият и сам не разбира какво става с него. Може много да обича по-малкото си братче или сестриче и същевременно страшно да ревнува от него. Тези разнопосочни емоции ще направят живота му доста труден. За да минимизирате подобно раздвоение, е много важно още от началото на бременността да започнете да подготвяте по-голямото дете за появата на още един мъничък човек. То може например да ви помага да му измислите име, да пазарува с вас бебешки вещи и играчки или да ви помогне да намерите място за креватчето. В същото време не забравяйте да купувате по нещичко и на по-голямото дете, за да не се чувства отхвърлено. След като родите, непременно подарете на по-голямото подарък от името на по-малкото дете. Не давайте първородното си чедо на бабата – то може да почувства, че сте му намерили заместник и вече не ви е нужно. Опитвайте се да го увлечете като помощник в грижите за бебето – нека ви носи памперсите, да подава крема, да налива гела за измиване, да проверява дали температурата във ваничката е добра. Покажете му снимки, на които също е още мъничък и му разкажете как сте се грижили тогава за него. Старайте се да не купувате общи играчки за децата – по-голямото трябва да има свое собствено пространство и вещи. Едно възможно изключение е когато по-голямото дете самó поиска да даде или подари нещо свое на по-малкото.

Желателно е да не казвате на по-голямото, че „много сте се уморили заради малкото”, че „не можете да му обърнете внимание, защото не сте си доспали заради плача на по-малкото”. Децата разбират всичко буквално и могат да се озлобят или да намразят по-малкото, защото то пречи на мама.

Разликата от три до пет години е много удобна за по-малкото дете. То ще се стреми във всичко да подражава на по-голямото и ще се опитва да прилича на него. Като правило, в такива семейства по-малките деца се развиват по-бързо от връстниците си.

* Разликата от шест до десет години е проблематична и за двете деца, но много удобна за родителите. Колкото по-голяма възрастова разлика има между децата, толкова на възрастните им е по-лесно. По-голямото дете вече е напълно самостоятелно и вие можете да обръщате повече внимание на по-малкото и да се насладите напълно на майчинството. Освен това в лицето на по-големия си син или дъщеря може да намерите отличен помощник, особено ако имате момиче.

Голямата възрастова разлика между децата обаче ще им попречи да намерят общ език. Интересите им ще бъдат различни и те едва ли ще станат близки приятели. Докато едното изучава изкуството да ползва гърнето, другото вече ще работи на компютър. Освен това по-големите деца често се дразнят от задължението да се грижат за по-малките. Не те са ги родили и още не са готови за ролята на грижовни родители. Ако на по-голямото дете се налага да се товари прекалено много с грижи за по-малкото, по-късно то може въобще да не иска да има свои собствени деца. Внимавайте да не го претоварвате с възпитанието на по-малкия му брат или сестра. Почакайте самó да прояви интерес към това – така връзката между децата ще се подобри.

* Разлика от единадесет до петнадесет години. При такава разлика във възрастта за по-голямото дете е тежко. То може да възприеме по-малкото като бреме, като пречка пред обичайния си начин на живот. Все пак пубертетът е един труден период и юношата може нарочно да се преструва, че не му пука, за да не покаже истинските си чувства. Отношенията между децата с такава разлика във възрастта напомнят по-скоро на тези между учител и ученик. С годините обаче братското или сестринското чувство може да се развие.

За по-малкото дете тази разлика във възрастта е много удобна. Нерядко баткото или каката се превръщат в основните му авторитети и в хората, с които то може да сподели своите проблеми и да поиска съвет.

Опитайте се да направите така, че по-голямото дете да бъде един от първите хора, на които ще разкажете за своята бременност. Обсъдете с него появата на сестричето или братчето. Колкото по-искрени и открити бъдете, толкова по-лесно ще бъде на детето ви да установи връзка с по-малкото.

* Когато разликата във възрастта е над 15 години, обикновено не възникват проблеми в отношенията между децата. За другите трудности, свързани с появата на второ дете, ще поговорим в следващата статия.